Меглена Кунева: България е част от голяма коалиция на желаещите разширяването на Западните Балкани
- Детайли
Реформите в шестте страни от Западните Балкани, които се стремят към присъединяване към ЕС и тяхната свързаност, ще бъдат в центъра на усилията на българското председателство. Доколко постижима е тази цел за страна като България на фона на многобройните проблеми, наслоени с години на територията на Балканите, и как това се оценява от европейските лидери?
Меглена Кунева, зам.-министър председател по координация на европейските политика и институционалните въпроси в период 2014-2017 г. и европейски комисар в периода 2007 – 2010 г., в интервю за предаването „Метроном“ на Радио „Фокус“.
Госпожо Кунева, твърде малка ли е страната ни, каквито мнения се чуват, за подобна амбициозна цел? Казваме го пак с оглед на историческите наслоения на Балканите, пък и съвременните процеси, които продължават да генерират напрежение.
Да започна от едно задължително демистифициране, защото има много информация, която не се обсъжда публично, а ако ние я знаем и ако успеем да я вплетем в нашите усилия, от това няма да пострада образът на България, а точно обратното. Какво имам предвид? Ако някой се опитва да представи страната като самотен боец или борец срещу всички останали, които не искат присъединяването на Западните Балкани, а само България иска това, това е невярно, това е грешно и това е абсолютно контрапродуктивно. Ако някой се опитва да прожектира нашата страна като големия брат на малките и все още не влезли в ЕС страни от Западните Балкани, това също е контрапродуктивно, невярно и не служи на европейската идея. Ако ние смятаме също така, че се борим самостоятелно в тези наши желания, това също е невярно. И сега ще започна да ви доказвам едно по едно защо това е невярно. Преди всичко процесът за присъединяване на Западните Балкани е започнал доста отдавна, още преди ние да бъдем членове на ЕС. Започнал е с последователност, с желание и от двете страни, но и, разбира се, и поставяне на условия от страна на ЕС, на комисията, която преговоря от името на страните членки. Само ще дам за пример 2003 г., когато председател на ЕС тогава беше Гърция, подчертавам, това е 2003 г., Гърция, която направи един много силен знак не само към България и Румъния, когато получихме дата за присъединяването си и това беше огромен успех, а и към страните от Западните Балкани. Защото това влезе в заключенията на съвета, тоест около това се съгласиха всички страни членки и казаха, че ще работят за това. Какво трябва да имаме като съставки, за да може това да се случи? Политическа воля от страна на страните членки, на съответните правителства, на парламентите им и т.н., и от страна на страните, които искат да се присъединят. Има един трети елемент обаче, за който аз искам да кажа няколко думи. Това е общественото мнение и ситуацията в света. От една страна, ние имаме глобализация, знаете какво говори на форума в Давос индийският министър-председател Моди. Ние имаме глобализация и едновременно с това имаме сили, които искат да разделят света и да го направят много по-национално ориентиран. За съжаление Европа няма как да остане напълно встрани от този процес. Така че общественото мнение и това, което се нарича публична дипломация, е изключително важно, за да могат да се поставят тези цели за ново разширяване на съюза. И тука точно е мястото на България. И трябва да кажа за наша чест, за цялото ни обществено мнение, за народа ни, че ние имаме изключително позитивно отношение към присъединяването на Западните Балкани. Специално искам да отбележа усилията на Екатерина Захариева, защото тя много точно, много добре направи така, че първите й посещения да бъдат в страните от Западните Балкани. И това беше много добре разбран жест. Така че заслужава да се подчертае. Още нещо искам да кажа тука за госпожа Могерини. Защото нейната роля е много важна. Не само защото тя е зам.-председател на комисията и върховен представител, а и защото във всяка своя публична реч, особено пред студенти, тя повтаря, че Западните Балкани са части от Европа, даже неин директен цитат е, че те са част от Европа, макар че все още не са станали част от ЕС. Тя казва, че страната, която е с най-близка столица до Италия, подчертавайки своя национален произход, е Подгорица и че не е въпрос дали, а кога Западните Балкани ще влязат в ЕС. И още нещо, с което ще завърша този малко дълъг увод. Още преди две години европейската служба по външна политика направи стратегическа група със задача да комуникира какво ще се случи в Западните Балкани и страните от т.нар. Арабска пролет. Тоест това са най-обещаващите, най-важните неща, които тази комисия ще трябва да представи като свършени до края на своя мандат. Тук, разбира се, имаме един интересен момент, свързан с началото на комисията, когато Жан-Клод Юнкер каза, че разширяване в рамките на тази комисия не се предвижда. И това беше зле посрещнато от страна на страните от Западните Балкани. Разбираемо, била съм на тяхно място, знам какво означава да чакаш всяка една добра дума и да правиш обратно обществена дипломация в страната си, да поддържаш хората, които искат страната по-бързо да влезе в ЕС. Това е тежък сигнал. Но както Могерини казва във всяко едно от изказванията си, да, в рамките на тази комисия, която още две години, те са точно на средата на мандата си, вероятно няма да има нова страна членка, това всички го виждат. Но в деня след приключване на тази комисия, казва госпожа Могерини, трябва страните, които са готови, да могат да кажат ето, приключихме преговорите, преговорният процес не е спрял и ние вече можем да влезем. Така че България не се бори сама, ние сме част от приоритетите и на съвета, защото госпожа Могерини представлява и съвета, т.е. държавите членки, и Европейската комисия, ние сме част от една много голяма коалиция на желаещи разширяването на Западните Балкани страни, които имат лично отношение към този проблем, като например Гърция, Румъния, Австрия, бих казала тук всички. А България беше малко изключена сякаш от този процес, съжалявам да го кажа, но това е факт, защото Берлин взе лидерската роля. Ние не бяхме поканени да участваме в тези Берлински разговори, които се водеха няколко години наред, без нашата страна да има представител. Така че това е добро настигане, имаме пълна подкрепа от страна на европейските институции. 2016-а, да се върна малко към времето, в което аз разговарях с българския парламент за приоритетите. Аз казах, че това е един възможен, желателен приоритет на нашата политика и още тогава, това беше, пак казвам, преди две години, никой в парламента, нито една политическа сила не се възпротиви на това. Така че нека да се поздравим за това, че сме в едно добро семейство, каквото е европейското, на политици, които продължават да бъдат отговорни, и да направим всичко възможно страните от Западните Балкани по-бързо и по-лесно да извървят този път. Ние сме част от едно цяло. Всеки път когато подчертавам това, ние не ставаме по-слаби, никой не иска от нас да сме Крали Марко, напротив, ние ставаме по-силни. Нали знаете тази чудесна пословица? Ако искаш да стигнеш някъде бързо, тръгни сам, но ако искаш да стигнеш далече, тръгни със съмишленици. Ние сме със съмишленици, затова ще стигнем далеч надявам се.
Не е тайна обаче, че Западните Балкани са обект на глобални икономически и политически интереси, които към момента са своеобразен вакуум, който трябва да се запълни. Това усложнява ли задачата пред България въпреки уговорката, че не е сама, или в някаква степен я прави дори нереалистична?
Не, не смятам. Защо да е нереалистична. Това е желанието на тези страни. Ако погледнете изследванията, ще видите, че във всяка една от тези страни желанието да се влезе в ЕС е повече от 70 %. Не подценявайте хората. Всички виждат начина, по който ЕС се справя с трудностите. Погледнете миграционната криза, кризата с бежанците, погледнете средствата, които се дават за укрепване на икономиката, и демокрацията, подчертавам, в нашите общества. Вижте как стоим на световната сцена, и вижте, че в момента в ЕС има страни, които са малки, и страни, които, пак ще цитирам госпожа Могерини, и страни, които все още не са осъзнали, че са малки, за да се справят с глобалните проблеми. Така че тези изводи си ги правят отговорните политици, бих казала и общественици, аз много силно разчитам на колективния разум на страните от Западните Балкани. И той е факт. Така че каквито и пречки да има по пътя, каквито и гласове на разсейване да могат да се чуят, аз смятам, че хората ще издържат, сигурна съм в това.
При изслушването на външния ни министър в Брюксел тази седмица, отново се връщам към темата, евродепутатите там подчертаха, че очакват конкретни стъпки в европейската перспектива за Западните Балкани, например отваряне на преговорни глави. Реалистично ли това очакване?
Разбира се, че е реалистично. Процесът е много добре, аз съм преговаряла в рамките на 7 г. за влизането на България в ЕС. Тогава между впрочем имаше също гласове, че много сме били бързали, представете си. 7 г. някои смятаха, че е много бърз процес. Не, не е. И когато приключиш преговорите, това не означава, че е настъпил 7 ден за теб, създал си един нов свят, можеш да седнеш и да си почиваш. Това е непрекъсната борба. Няма вечни победители, няма вечни губещи. И всяко нещо, което си успял да завоюваш, много трудно се удържа след това. Така че отварянето на преговорните глави има технически характер, разбира се това е приемане на законодателство, това е изграждане на институции, които да прилагат законодателството и това е известно време, в което може да се види дали тези институции работят, за да прилагат това законодателство. Ако трябва да използвам брюкселския жаргон, те определят това като да имаш памет за изминалия път. Ако си приел антидискриминационно законодателство, това антидискриминационно законодателство в рамките на година или две работи. Така че колкото по-бързо се приеме законодателството и колко с приемането му се обучат хората, които да го прилагат – администрацията, обществото, толкова по-бързо и толкова без проблеми ще бъде след това доказателствата, че разбираш същността по това законодателство и имаш воля да го приложиш. Разбира се, че процесът е много силно зависим, изпуснах малко тази тема, но сега ще се върна на това, процесът е много силно зависим от конюнктурата. Зависи кой печели изборите, зависи с каква реторика се печелят тези избори, зависи колко са силни от една страна популистките гласове, от друга страна – другите, разумните, които работят с доказателства, с факти, които не искат да манипулират общественото мнение. Но това е истински важна задача. И аз смятам, че страните членки имат всички аргументи пред обществото си да го случат това. Имаме нещо, което в дипломацията и то в европейската дипломация много често се нарича прозорец на възможностите или да нацелиш момента. Ако трябва да го приравня към някакъв наш израз – това е да си в точното време и точният човек да бъде на мястото си. Това в момента се случва в Македония. И отново искам да говоря, ние много често критикуваме нашето общество в повечето случаи има и аргументи затова, но искам да кажа по отношение на Договора с Македония, единомислието в България беше забележително, включително и политическото такова. Така че нека да си кажем, това да ни послужи за стимул и да си кажем, че когато темата е вярно напипана, когато тя отговаря на всичко това, в което сме убедени, че трябва да се случи, всъщност тя получава много широка обществена подкрепа. Въпросът е тази обществена подкрепа да бъде подготвена, да не оставяме нещата на случайността и да има повече добронамереност. Това е изключително важно.
„Горещият картоф“ между Гърция и Македония в момента е свързан с подновения спор за името на Македония. Този път за щастие в полето на преговорите. Може ли и трябва ли България да има посредническа роля в този диалог?
В дипломацията правилото е следното – заставаш на много твърда позиция, когато водиш разговори при закрити врати и се отнасяш с уважение към различните мнения на партньорите, когато говориш публично. Това означава да запазиш лицето на всички. Това трябва да прави и България. След като ние искаме да намерим изход от тази ситуация, което е наш собствен национален интерес, всеки опит да се направи крачка напред, между впрочем спорът за името има много силна международна егида, много силно международно ръководство и ние не трябва да забравяме, че ЕС е дипломация, която е многонационална. Ние нямаме само едно лидерство, което да тропне по масата и да каже – ето, така ще бъдат нещата, защото това не е устойчиво, така не се решават нещата в света. Разбира се изключително голяма роля имат отношенията между двете страни. Правителство в Гърция е падало заради името на Македония. Така че гръцките политици са предпазливи, но знам че желанието в страната на политическото ръководство отново и отново демонстрирано, е да се намери решение. Преди малко споменах думата публична дипломация или обществена дипломация. Това означава да направиш необходимото не само навън да те разберат, но да те разберат и вкъщи. Преговорите, всички преговори са точно такъв процес и разбира се има нужда от медиатор, има нужда от посредник. Посредникът в този случай може да бъде разбира се ЕС, разбира се може да бъде включително и ООН, защото тук става въпрос за много сериозни въпроси, които са свързани след разпадането на бивша Югославия. Т.е. хора, които познават процеса детайлно и искат да помогнат са налице. И ще го направят. Пак ще кажа – тук имаме прозорец на възможностите. Хората, които в момента направляват страната в Македония виждам, че истински търсят начин да извадят страната си, да извадят народа си на дипломатическата сцена. Има много такива случаи, трябва да се обяснят, с които е намерен проблем, след които е намерен проблем за името на държавата. Вътре в ЕС е много по-вероятно този процес да устои на времето, отколкото каквото и да било решение, което се взима извън ЕС и против преговорите. Всъщност, когато говорим за това, че ЕС е проект за мир, ние имаме нови измерения на този израз. Това разбира се са междусъседските отношения, но това е и мирът, който трябва да постигнем през такива теми като бежанци, като миграция, като наслоения от миналото, спорове. Това е мир ориентиран към бъдещето. И аз виждам, специално на политическо ниво много силно желание и от двете страни да се намери начин. Сигурно ще има гласове, които се опитват да спънат и двете страни, да играят с носталгията, с миналото. Аз се надявам обществото да е достатъчно зряло, за да ги преодолее. Защото от много, много голямо значение е да се затвори кръгът със Западните Балкани, Европа наистина да стане единна.
Следите тези процеси в продължение на години. По-убедени ли са днес европейските лидери в аргумента, който неведнъж беше артикулиран от българска страна, че няма как да има сигурна и стабилна Европа без сигурни и стабилни Балкани?
Срещу това не съм чула европейски лидер да е възразил. И това трябва да го използваме, разбира се. Няма обратна теза. Единственият въпрос, който се засяга, когато говорим за разширяването в определен момент е има ли пари затова разширяване. Защото в България трябва да започне да се обяснява, че страни, които са с по-нисък БВП от нас, ще предизвикат преразпределение на любимите ни кохезионни фондове. И така, както Франция се отказа, така както Италия се отказа, така както Португалия се отказа, защото нашите пари дойдоха от намаляване на техните проекти, по същия начин такова преразпределение ще има за всички, включително и за България, Румъния, Хърватия за страните, които, за новите 10 страни преди нас, които влязоха. Това, според мен, е важно да започне да се казва и да се комуникира сега. Но ползите за нас ще бъдат неизмерими. Няма да сме външна граница, което е намаляване на разходите, ще имаме много добри търговски връзки. Ще има връзки между хората, ще има спокойствие. Така че време е да започнем да говорим и затова. Аз преговарях, когато страната ни нямаше финансова рамка. 10-те страни имаха, това е Берлинската рамка. България и Румъния бяха извън. И затова въпросът нас да ни отложат и да влезем заедно с Хърватска, което беше реална възможност и реална формула, която предлагаха някои страни, защо вие да бързате, за да могат да съхранят собственото си обществено мнение, разширяването с 10-те беше предизвикателство. Аз направих всичко възможно, за да можем да влезем в тази финансова рамка, което го и направихме и България и Румъния да бъдат приети само 2 г. след десятката. Иначе щяхме да бъдем приети вероятно заедно с Хърватска, наистина.
Точно в този контекст и неслучайно българският външен министър подчерта, че реалните стъпки към интегриране на страните от Западните Балкани минават именно през многогодишната финансова рамка на ЕС.
Да. Това е очакван знак. Ако има и то не като страни, които са кандидати, а като евентуално като страни, които ще бъдат пълноправен член, това ще бъде изключително силен знак. Многогодишната финансова рамка е политически инструмент. Тя подкрепя определени политики, така както би трябвало да го прави и българският бюджет. Не просто един пари, които са разпределени, а какви политики се подкрепят с тези пари.
Тук поставяме финал засега на този разговор, който звучеше много оптимистично. Ние се доверяваме на опита ви.
Това е оптимизмът на волята. Ако имаш воля да постигнеш нещата, тогава си оптимист. За политиците трябва да ви кажа, че това е почти длъжностна характеристика. Ако не си оптимист, тогава защо го правиш? Аз лично вярвам.
Росица АНГЕЛОВА
